Защо започнах да чета поезия

Отговорът на въпроса в заглавието е прост- наскоро преоткрих (или по-точно за първи път съзнателно открих) поезията на Христо Смирненски. Не знам защо по-рано не го бях направила. В последствие разбрах също така, че е любим поет на баща ми. Чета и се вълнувам искрено. Става ми хем тъжно, хем хубаво. Тези две стихотворения са ми любимите- прекрасни са:

НА ГОСТИ У ДЯВОЛА

1. ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...

И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.

"Червен смях", 14 март 1923

Сенки

1

Не бяха цъфнали, не бяха още

те – белоснежните цветя

на любовта,

и дълги дни, и дълги нощи

очакваха да

мине тя.

Но дойде есен златодреха,

не мина тя, не дойде тя

и в самота

през скръбна привечер умреха

те – нецъфтелите цветя.

2

Порутен храм в забрава тежка тъне,

разбит кумир край гръмнат дъб,

стени обрасли в бурени и тръне,

наоколо пустош, пустош и сън е...

В душата скръб, пред поглед тъп

блуждай и гасне спомен скъп.

Уж ден, а мрак е непрогледен,

из него демон зъл цари

и съска там смехът му леден,

а аз вървя кат призрак бледен.

Отпред гори и канари,

отпред пътеки без зари...

Цветя посадих, а събрах коприва,

отърсих истини – навред лъжи;

любов разпръсвам – злоба ме облива,

запаля свещ – тъма ме пак обвива...

Глава тежи, душа тъжи –

душа ми кой ще освежи?...