През последните 2-3 седмици чета книгата на Ноам Чомски, "Провалени Държави", и си мисля няколко неща...не много, защото чета само вечер, преди да заспя, затова и имам малко време за мислене в периода между изгасянето на лампата и пренасянето в страната на сънищата.
Засега всъщност единственият пример за провалена държава, която той дава, са САЩ, или добре, заедно с държавите, които САЩ са успели да провалят в желанието си да покорят света и да станат абсолютната супер мощ. Да, всички сме гледали филмите на Майкъл Мур и сме се смели на лепенките по американските коли "We support our troops", смели сме се на Буш-измите и на американците, които си избраха такъв президент, че и два пъти. И злорадстваме "Е, заслужиха си го американците 9/11З! Така им се падаше, да видят те!"
Всъщност за книгата няма да правя коментар, случаите не са съпоставими, просто ми хареса заглавието, стори ми се подходящо.
Да, много е лесно да се смееш на другите и да не погледнеш себе си. Ние пък с какво право се смеем тук в България? Остана ли за какво да се смеем, освен на собствената си трагедия? Даже Слави Трифонов и "Комиците" вече се изтъркаха.
Защо някой тук не вземе да каже, че и ние сме си една провалена държава? Хайде стига предизборен оптимизъм, софийски боклук, Бате Бойко и приятелско потупване по рамото от някой западноевропейски лидер!
Провалихме се във всичко- вътрешна и външна политика, членство в Европейския Съюз, изгонихме малкото млади и талантливи хора да си търсят щастието и реална оценка за таланта си навън, а тук останаха малко свестни и много чалгаджии. И майките и бащите ни да ни чакат да се приберем за по 2 седмици. То всъщност и много от чалгаджиите избягаха, но си занесоха домашната ракийка и дисковете с чалгичка и в чужбина, плюят тъпите американци/германци, отвращават се от дебелите им жени и си викат "Ех, какъв кеф е в България, там е животът"...ами върнете се, де! Ама не се връщат...
Това са размислите ми в края на лятото...не съм първата, която казва тези неща, няма и да съм последната, която и на края на септември ще си стегне куфарчето и ще замине в Италия. Този път и сестра ми идва с мен и смята дълго да стои. Аз също. И се надявам да е и по-дълго, отколкото го мисля. И ми е мъчно. И не искам да се опитвам да превърна живота си в чужбина в български микрокосмос, а да се нагодя аз. Така е по-лесно. Не е казано, че всичко винаги трябва да става по трудния начин. Затова и гледам да не размишлявам много много, че иначе ми става криво- въпреки всичко.
