НА ГОСТИ У ДЯВОЛА
1. ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА
В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!
Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен."Червен смях", 14 март 1923
Сенки
1
Не бяха цъфнали, не бяха още
те – белоснежните цветя
на любовта,
и дълги дни, и дълги нощи
очакваха да
мине тя.
Но дойде есен златодреха,
не мина тя, не дойде тя
и в самота
през скръбна привечер умреха
те – нецъфтелите цветя.
2
Порутен храм в забрава тежка тъне,
разбит кумир край гръмнат дъб,
стени обрасли в бурени и тръне,
наоколо пустош, пустош и сън е...
В душата скръб, пред поглед тъп
блуждай и гасне спомен скъп.
Уж ден, а мрак е непрогледен,
из него демон зъл цари
и съска там смехът му леден,
а аз вървя кат призрак бледен.
Отпред гори и канари,
отпред пътеки без зари...
Цветя посадих, а събрах коприва,
отърсих истини – навред лъжи;
любов разпръсвам – злоба ме облива,
запаля свещ – тъма ме пак обвива...
Глава тежи, душа тъжи –
душа ми кой ще освежи?...
