За малкия Кирчо

Ужасно съм покъртена от тази история (тя за жалост не е единствената), и ако някой чете това, нека се опита да помогне по какъвто начин може- ако не с парични средства, поне с мисъл за това малко дете, което е много, много болно и неговите родители, които ми се иска да вярвам имат още малко кураж в себе си. Копирам писмото, прочетено в известен български форум:

Младо семейство от Петрич се бори да спаси 2-годишния си син от рака. „Да спасим Кирчо!" е апелът, с който Иван и Валентина Стамчеви се обръщат за финансова помощ и милосърдие към всички, готови да откликнат. На 29 ноември Кирчо Стамчев ще навърши 2 годинки. Като всяко първородно детенце е радвал родителите и близките, докато през месец юли в педиатрията в София му откриват туморно образувание над десния бъбрек. „На скенера се установи, че туморът е голям 10,5 см, опира в черния дроб и панкреаса и се е впил между два прешлена на гръбначния стълб на сина ни. На моменти предизвикваше такива болки, че Кирчо не можеше и да ходи. Предписаха ни 3 химиотерапии. Но се оказа, че те не дават очаквания положителен ефект, след третата туморът беше пораснал до 18-20 см, а детето ни започна да се окосмява като пълнолетен мъж. Предложиха ни четвърта химиотерапия, но категорично отказахме - какъв е смисълът, като не дава ефект. Оставаше ни операцията и ние я приехме. След операцията обаче откриха разсейки на рака в белия дроб на Кирчо и запушване на артерията му с 3-сантиметров тромб", разказа пред „Вяра" вчера бащата Иван. Междувременно родителите научават, че на обиколка в страната е американският професор Дейвид Уокър. Заедно със Силвия Кацарова и българска фондация се опитват да намерят спонсори, за да построят клиника за лечение на рака в България. Чрез естрадната певица Иван и Валя се свързват с проф. Уокър. Той преглежда Кирчо и дава 85-90% гаранция, че ще излекува детето. Условието е да съберат 40 000 лв. и да го отведат в клиниката му в Мексико, където ще му приложи природосъобразна билкова терапия. Най-добре е да летят за Мексико на 25 ноември, защото положението на Кирчо се усложнява. „Нощем започва да се буди, свит на кълбо, и плаче", казват родителите. Те са категорични, че колкото по-бързо успеят да намерят необходимите средства и да отпътуват, толкова по-добре. И двамата обаче са безработни. Иван е съкратен от частна фирма и в момента го регистрират в Бюрото по труда. Валентина също е безработна, искала е да ползва отпуск по майчинство, но се оказва, че няма необходимите осигуровки. Затова се обръщат за помощ към всички, които могат да им подадат ръка - от роднини и близки до община Петрич и правителството. „Вярваме, че ракът невинаги е смъртоносен и че има лечение. Стига да го намерим и приложим на детето. Въпреки мнението на нашите лекари, че няма спасение, ние твърдо вярваме, че има. И колкото по-бързо го намерим, толкова по-добре", е мнението на бащата и майката на Кирчо.

„Започнахме преди седмица и към момента сме събрали половината от необходимите ни средства", споделят те. Ще заминат с надежда, че в касичките, поставени по магазините в Петрич, и по банковата им сметка ще се събере и останалата сума. Курсът на лечението в Мексико е 8-9 седмици и „с Божията помощ и помощта на всички, които се отзоват според възможностите си" семейство Стамчеви се надява през месец февруари догодина да се приберат благополучно в Петрич.

Иван и Валентина благодарят от все сърце на Илия Луков, Любка Рондова, Володя Стоянов, Владислав Вълчев, „Старите петрички муцуни" и младата рок банда „No frames", които в четвъртък от 18,00 ч в големия читалищен салон ще изнесат благотворителен концерт за спасяването на Кирчо. В неделя ще се състои и благотворителен футболен мач. „Благодарим на Бога, че не сме сами. Благодарим на общината, на фирмите, на нашите съграждани и всички хора, които се отзоваха и продължават да се отзовават на призива ни за помощ в борбата да спасим сина си", трогнати са Иван и Валя Стамчеви. За всички, които искат да помогнат, адресът на семейство Стамчеви е: гр. Петрич, ул. „Калабак" №13. А банковата сметка в лева на името на Кирил Иванов Стамчев е: BG49 ТТВВ 9400 55242726 94 SOCIETE GENERALE EXPRESSBANK

Бяла Коледа

Здравейте от страната на виното, слънцето, равиолите, лазанята, пицата, канцонетите, Леонардо да Винчи и Вечния град Рим! Здравейте от страната на Гучи, Валентино, Николо Макиавели, Силвио Берлускони и мафията! Здравейте от Италия, където коледните приготовления са вече в разгара си, особено в провинцията на град Бреша.

Отварям днешния брой на "Република", и чета: "Un bianco Natale senza immigrati: Per le fest il comune caccia i clandestini" (Бяла Коледа без имигранти: за празниците общината изритва незаконно пребиваващите). Става въпрос за поредната гениална акция, наречена "Бяла Коледа", по едноименната песен на Бинг Кросби на крайно дясната администрация на малката община Кокалио (Бреша), която цели да "изчисти" градчето от нежелани субекти за Коледа. Към дълбоката символика на името на акцията ще се върна след момент, сега две думи какво ще представлява тя:

До 25 декември тази година, според идеолога на акцията Клаудио Абиенди от Лега Норд в Кокалио, град с малко повече от 7000 жители, 1500 от които чужденци, полицията ще звъни от врата на врата в около 400 домове. Тези, на които разрешението за престой (Permesso di soggiorno) е изтекло преди повече от шест месеца и които вече би трябвало да са подновили процедурата по издаване на ново такова, ще загубят правото си на местожителство. Сред чужденцте, чиито брой е нараснал в последните години от 177 на 1562, преобладават мароканци, албанци и граждани на бившите югославски републики. Те рядко създават проблеми на властите, но според кмета на града, Франко Кларети, има нужда от "прочистване".

Естествено, грубостта и бруталността на тази акция, оставя либерални хора като мен и теб без думи. Разбира се, Лега Норд не измисля за първи път поредни гениални ходове, за да се отърве от ненужните никому имигранти от Северна Африка и Балканите. Ясно е как в Италия се гледа на чужденците, и особено на тези с етикет "екстракомунитари" (т.е. чужденци от страни извън ЕС). Не мога да си обясня обаче друго нещо- как така страна, която е дала на света толкова неща и в която се е развивала европейската цивилизация и ценности, е успяла да превърне жителите си в такива безхаберни, затъпяли и изостанали във времето овце, които не виждат по-далеч от чинията с пастата на баба си и от лъскавата си кола, с която обикалят дискотеките и се чудят как да влязат гратис. Не разбирам как може тези хора да имат право да гласуват и да избират политици като тези от Лега Норд да ги управляват. Не ми ясно как и кога Коледа, който е един от най-големите християнски празници в дълбоко католическа Италия, се превръща в синоним на низка злоба и ненавист към хора беззащитни и безвредни, макар и не винаги имащи нужди от закрила. Свалиха разпятията от училищата, но насъскват полицията и то точно в навечерието на ден, в който би трябвало да сме щедри и добри.

И остава въпроса- дали Бялата Коледа за повечето от нас ще се изразява само в пеене на банални и звънки коледни песни, купуване на лъскави играчки и подаръци Made in China, ядене и пиене, или в резервиране на еднопосочен билет за полет на Кландестинеър за опитващите се нелегално да се впишат в празничната обстановка.

Ноемврийско-мъгляви уроци за добро държание

Mного отдавна нищо не съм писала, а ми се случиха и не ми се случиха куп неща.

Завърших преди месец и половина, прекарах първото си лято в Италия, направих си профил в Twitter и bg-mamma, почувствах се отличник, безработен, имигрант, засегнат от глобалното затопляне, магистър, европеец, кулинар и какво ли още не.

Днес прочетох едни мъдри баснички-уроци, които не съм ги измислила аз, но ме накараха да се усмихна и ги споделям, преведени и на български (от уважение към семейната ми аудитория).

Урок номер 1:

Мъж влиза под душа точно когато жена му излиза оттам, а в това време се звъни на вратата.Жената бързо се загръща с кърпа и тича долу да отвори. Отваря вратата и вижда съседа, Боб. Преди да каже нещо, Боб и предлага: "Ще ти дам 800 долара ако пуснеш хавлията на земята". След като се замисля за момент, жената пуска хавлията на земята и се показва гола на Боб. След няколко секунди, Боб и връчва 800 долара и си тръгва.

Жената се загръща отново в хавлията и се качва отново горе. Когата отива в банята и мъжът и я пита кой е бил, тя отговаряя: "Боб, съседа". "Супер, отговаря съпругът и, каза ли нещо за 800-те долара, които ми дължи?"

Поука: Ако споделите критично важна информация, свързана със заем или риск с вашите акционери навреме, можете да успеете да предотвратите публично разобличаване.

Sonnets

I have been quite absent in the last period, even though I really had some moments, in which I felt like writing. Now it's not one of these times, so tonight, as I will be trying to put some effort into writing my thesis, I just post a lovely sonnet by Shakespeare I recorded from high school. For the ones who read Bulgarian, please take a look at the translation too, it's by Valeri Petrov. I think he did an amazing job, some of his translations I really do find better than the original. Here you go:

Душа нещастна, ядко на плътта,
нападана от страсти денонощно,
защо гладуваш вътре в нищета,
а кичиш свойта къща тъй разкошно?
Защо се грижиш тъй за този дом,
нает за кратко и строен нездраво?
За себе си, душа, купувай, щом 
наследник му е червеят по право!
Тъпчи се във ущърб на тази плът,
с която храним ний смъртта всеядна,
дордето тъй съсухри я гладът,
че заже тя, Смъртта, да свърши гладна.
Когато смърт Смъртта ни сподели,
завинаги безсмъртна ще си ти. 

Sonnet 146
	Poor soul, the center of my sinful earth,
	[Thrall to ] these rebel pow'rs that thee array,
	Why dost thou pine within and suffer dearth,
	Painting thy outward walls so costly gay?
	Why so large cost, having so short a lease,
	Dost thou upon thy fading mansion spend?
	Shall worms, inheritors of this excess,
	Eat up thy charge? Is this thy body's end?
	Then, soul, live thou upon thy servant's loss,
	And let that pine to aggravate thy store;
	Buy terms divine in selling hours of dross;
	Within be fed, without be rich no more.
	So shalt thou feed on death, that feeds on men,
Сонет № 146

10 Random Reasons Why I Am Not Motivated (please do not think it's a complaint letter, it is NOT)

1. If I manage to overcome my laziness and get my ass to write down my master's thesis, I will have the same degree that other people with a basic knowledge of English and no preparation in political science whatsoever are going to have too.

2. I am actually afraid of finishing my thesis, because that would mean that I will have to become automatically unemployed with no excuse, and the idea of job searching freaks me out.

3. Obviously nobody ever thought that despite I come from a EU country (very poor one by the way), I also need some financial stimulation for the results I get in my studies. Hey. we were also under Communism, give me some credit! I heard that the Italian Foreign Ministry is very generous to children of Eastern Europe..

4. I am a 25-year-old daydreamer with a low self-esteem, a bank account charged with my parents' money, and fear for telling things to people's faces.

5. I have no silicon boobs, colagen-filled lips, tiger top, hair extensions and a mafia boss boyfriend. I am too stingy to pay for a haircut in Italy, and my boyfriend is a regular everyday normal guy and we enjoy having aperitifs instead of trips to the Maldives. 

(Don't get me wrong, at least we pay for them with our own money and we talk about music and books and political science, which is enriching. We also like travelling though).

6. People with silicon boobs, colagen-filled lips, tiger tops, hair extensions and mafia boss boyfriends are role models in my country. The same people think it's a big deal when they learn how to use the word "consensus" and they think their whole mindset changed after reading Paulo Coelho's books.

7. I do not know how to deal with questions about my future plans and how I plan to realize them, so I just smile stupidly and try to change the topic.

8. I actually could stay all day at home watching VIP Brother, Music Idol and Desperate Housewives. I even enjoy it. I constantly refresh the website of Music Idol to see whom they kicked out.

9. Plane tickets are really getting damn expensive. Buses make me sick. Trains make me sick and dirty. 

10. The world is experiencing a severe economic and financial crisis, globalization and the Pope is telling people not to use condoms. This has already depressed at least half of the world population, why should I be an exception?

Защо не празнувам осми март

Днес е осми март и като всяка година трябва надълго и нашироко да се впускам в обяснения защо не го празнувам и защо не го зачитам за празник. Така че оттук нататък, след като напиша това, не искам да се чувствам длъжна да се оправдавам защо го отричам. Ще бъдете директно упътени към тази страница, затова и тази статия е и на български, и на англиийски, в името на политическата коректност.

Всъщност...предполагам, че в кръвта ми се съдържа голямо количество антитела срещу осми март, може би защото в моето семейство това никога не е бил празник. Помня как в училище в началото на месец март ни караха да правим картички за майките ни, и как съучениците ми събираха пари, за да им купят подарък. След това, когато идваше големият ден, всички носеха цветя на учителките и говореха какво бащите им са подарили на майките им, и как родителите им ще празнуват вечерта. Картичките ги правех и аз, защото беше задължително, естествено не бяха особено красиви, защото рисуването не ми е силна страна, но когато идваше денят никой от роднините ми не идваше при майка ми нито с подарък, нито дори с някой самотен увяхнал карамфил. Баща ми винаги дебело подчертаваше, че това е комунистически празник, който се зачита в Русия и сателитните и страни. Майка ми пък просто казваше, че мрази този ден, защото според нея в годината не трябва да има само един ден, когато жената се зачита, докато в останалите 364 е претоварена с работа. Моите контраргументи, че в останалите семейства не се мисли по същия начин, оставаха глас в пустиня, така че се налагаше да прибягвам до глупави детски лъжи, които казвах на приятелите си в училище. Спомням си, че веднъж стигнах толкова далеч, че казах на една приятелка, че баща ми е подарил на майка ми кожено палто за празника. Това беше в период, когато семейството ми беше толквоа бедно, че подаръкът за рожденния ден на майка ми бяха чифт пластмасови джапанки от пазара.

Разбира се, цялата тази семейна пропаганда ми повлия върху мнението, което си създадох по-късно, но мисля, че и сама успях да стигна видя, че особено в България този празник е една голяма безсмислица. Винаги съм усещала някаква дразнеща миризма на мухъл в осмомартенския въздух. Чудя се дали това е само заради комунистическия дух на този ден, или заради нежеланието ми да призная, че този ден се отбелязва в цял свят, също и на запад.

Освен това, винаги полудявам при мисълта за жени с току-що направени прически и с по-силен от обикновеното (а и от нужното) грим, които с изкуствено приповдигнато настроение излизат вечерта „по женски“, да гледат мъжки стриптийз, да се напият, да се почувстват бляскави, да си правят фалшиви комплименти и после да злословят против мъжете, като много често с това се опитват да скрият колко са нещастни в любовта, в семейството и в живота като крещят безсмислени фрази вариращи от смешното „Женска силааа“ до тежките пиянски обиди от рода на „Това копеле не ме заслужава“.

Не са за мен тези неща. Никога не съм мислила, че мъжете са боклуци, дори и за миг, дори когато не ми вървеше много в любовта. Наистина, вярно е, че в момента съм щастливо влюбена, но това не значи, че не ми харесва да излизам с приятелки. Но някак си никога не успявам да се впиша във всеобщото настроение на определени празници като Свети Валентин, Нова Година и Деня на Жената...защото това са точно дни, в които някой е решил, че трябва МНООГО да се забавляваме. По банален начин. Аз пък, честно казано, предпочитам спонтанността.

И нека да си го кажем- цените на цветята днес са неразумно високи. А екстравагантният живот е нещо, което не всеки може да си позволи, особено в тези тежки времена. Повярвайте ми, знам по-добри начини да си изхарчите парите:)

P.S. Все пак обичам да получавам цветя през всички останали дни, само не днес:)

Why I Don't Celebrate 8th March

Today is the 8th of March and as every year, I need to get involved in long arguments and explanations on why I do not celebrate it and do not consider it a holiday. So from now on, after writing this, I will not feel myself obliged to justify my denial of this holiday. You will just be referred to my blog, that's why I intend to post this also in Bulgarian, to be so-to-say "politically correct".

Well, well, well...I guess my blood contains some strong 8th-of-March antibodies, because in my family this has never been considered a holiday. I remember how at school in the beginning of March they would make us draw cards to give to our moms as presents and how my schoolmates would save money to get their mothers a gift. Then, when the big day would come, everybody would bring flowers to our female teachers and would start telling what presents their moms got from their fathers and friends, and how they were to celebrate it in the evening. The cards I made, as it was a part of my school obligations, not great ones, of course, as I am not a very talented painter, but when the day came, no person from my family gave my mom any present or at least- a lonely carnation. My father would always emphasize to me this was a Communist holiday celebrated in Russia and the subordinate countries, and my mother would just say that she hates that day as according to her there shouldn't be just one day in the year on which people suddenly decide they need to celebrate women and in the rest 364 days of the year would just overload them with duties. My counterarguments that all the other families do not think so remained basically unheard and so I just resorted to some childish lies that I would say to my friends at school. I remember once I went so far that I said to a friend that my dad bought a fur coat to my mom on the occassion. It was about the period my family was so poor that the only present my mom got for her birthday were plastic slippers from the market.

Of course all this family propaganda influenced my judgment later, but I think I grew enough to see with my own eyes that especially in Bulgaria this holiday is quite a nonsense. I always feel something mouldy and irritating in the 8th-March-air. I wonder if it's just some of the Communist connotation this holiday will always have for me, or just my refusal to deny that it is celebrated internationally, also in the Western world.

Moreover, it always freaked me out to see some ecstatic women with their hair freshly styled and their make-up stronger than usual (and than necessary) going out in artificially high spirits to have a ladies' night out, to see strippers, get drunk, feel fabulous, make fake compliments to each other, and then later bitch about men and very often try in some ways to hide the fact how unsuccessful they are in love, family and life by screaming out meaningless statements varying from the funny-sounding "Girl power!"to the serious drunken insults like "That son of a bitch just does not deserve me, I can do so much better". 

Not for me. I never thought men are trash, not even for a day, not even when I was not quite successful. It is also true that I am happily in love, but this does not mean I do not enjoy ladies' nights with my girlfriends. But somehow I never manage to get myself in the right mood on certain holidays, such as St Valentine, New Year and the Woman's Day...because those are exactly the days when someone decided I should just have LOOOTS of fun. In a banal way. I prefer spontaneity, honestly. 

And let's just say it- prices of flowers today are unreasonably high. And extravagant life is something not everyone can afford, especially in those hard times. I know better ways to spend money, trust me. :)

P.S. I still love getting flowers on any given day but today:)

Slovenia reloaded

Oh yes, did I ever mention in my previous posts that I was coming back to Slovenia for an exam? Yes, I did it, and here's the final result:

-  money spent- 100 euro +

-  exam grade- 9/10

-  time s pent in transportation- 17 hours/40

-  fatigue and getting sick on the night train back- priceless

-  extras- a professor trying to hit on me after he examined me for 40 minutes- totally free.

Well, here goes the story. After we left our Ljubljana apartment in the beginning of the month, we were left with one more exam to do on the 25th, which meant that we had to come back to Ljubljana on the 25th, have the exam, do some bureacratical stuff that we didn't manage to do in January and leave the same day/night. Well, simply put, it was terrible. We arrived in the middle of the night after having changed three trains, ran for the hostel (which actually was a nice surprise, as it was clean and warm and cozy), went to sleep, woke up, studied, ran to the faculty, ran to the institute where the exam was going to be, got examined for 40 minutes (Svetlana's exam was even longer- more than an hour, I almost fell asleep on a chair waiting for her), went for a drink with the professor, ran to the train station to get tickets, ran to the old apartment to pick up some books, then to the supermarket to buy Vegeta that does not exist in Italy, ran to the hostel to pick our luggage, ran to Natasa's place that's on the opposite side of the city, spent the evening there (still somehow I never managed to get rid of the feeling that I was homeless), took a taxi to the train station, froze waiting for the train and instead of defrosting in the train, got even colder. 

So far for the boring details. Now something more spicy. In fact, I am kind of disgusted. On my last exam a middle-aged professor, which I always had respect for, as he appeared quite professional, tried in a horrible way to hit on me. I am not of course, playing the virgin, I didn't get horrified, or insulted, or mortified, I just thought it was quite disgusting of him to do it so obviously. The first thing was that before he started examining me by accident he revealed some skteches of naked women that he had done on the back of a sheet of paper with a pencil. Well, I thought it a mere coincidence, in fact there's nothing wrong with drawing, right? However, later the details just started fitting in like parts of a jigsaw when he invited me and Ceca for a "freshly-squeezed juice" (the meaning of this phrase will never be the same afterwards) and started explaining about some beach, in which one might feel romantic also at daytime (exactly how?!) and luckily, does not even need a swimsuit. Then he also mentioned that his hobby was photography and that if we were interested he would show us the studio he works in (what? I thought he was very busy teaching on every continent of the world...). Well, isn't a professor supposed to be taking students to libraries and conferences and not to some darkened rooms...Then, to make matters even worse, I mentioned that I did not feel myself very photogenic and he offered to shoot me in his studio to prove me wrong. Adding this proposal to the fact that he was staring at Ceca's breasts made the whole thing a little more than we could digest.

 In any event, the whole story is funny. It is also sad though. I didn't want to say it before, but I think that the best academics to me are very lonely people. They are great brains, great public speakers, very informed, bright and composed, but they virtually cannot exist in the normal world, because they do not know how to fit in. In the classroom they are great. On paper too. But outside, on a glass of freshly-squeezed juice they simply do not know how to joke. And this is something I cannot contain, really. Or maybe I am mistaken. But I will stand up to what I said until I find someone to prove me wrong.

So yes, these are the thoughts I have this morning, after having 12 hours of sleep, two paracetamols, and a cup of herb tea. The rest is joy that this time I can really say I closed the Slovenian chapter. Right until I reopen it to start writing my thesis. But that could wait, and luckily, it will not bring any financial damage to my poor student account.

On Sacrifice..Kinda

If life abroad has ever taught me something, then this must be the art of making sacrifices. I regret to say it, but these are mostly financial. Sacrifice to me is something that one wants strongly, but you should give up eventually. Like the pair of shoes that you see in the shop and that you just drop as a hot piece of iron as soon as you see the price tag. Like a tempting piece of cake when you just went on a fruit and vegetable diet. Like when your child daughter asks you for a Matel's Barbie doll and all you can get her is a Chinese imitation. Like counting to 10 when someone makes you lose your temper instead of blowing it right away in his/her arrogant face.

Take an example. Since February last year, when all my friends but me went to see Venice's carnival, I was determined not to miss it the following year. In fact also this morning I woke up with the idea that I would be finally going there or tomorrow, or Saturday the latest. But when I was hit with a hard dose of reality upon checking my bank account and thinking of the extra money I need to spend next week because I should go to Ljubljana again to take my last exam, not sleep for two consecutive nights, needing to face a demanding professor who by the way is an old bachelor with a special interest in girls' boobs, combined with the fact that I am feeling already quite guilty that I spent all those money on clothes and accessories during the winter sales, I guess I will just skip it again  until next year. 

Until better times come. After I finish with the exams. After I find a job. After I become financially independent from my parents (and I am sooo grateful I always have them behind my back, really). After I find that job, despite the crisis. After seeing that most of the people I know are already settled and having cocktails after work, which I would only be able to pay for with the debit card my parents charge everytime I go back to Italy. After I start to get the results and their financial depiction of the hugeee investment of money, labour, nerves, etc. in the fund called "Lily's education". 

Well, I guess these are too many after's. The future might seem quite well planned and organized (and yes, I know that nothing ever occurs as planned). I wonder what's now though. Cause I feel I am feeling I am slowly marching at the same spot. Travelling without moving- this was the refrain of an old trance song by the Astral Projection. I guess that should do it for now.

Still sacrifice is good, isn't it? It makes you patient. It allows you to enjoy and be content with what you have. In the end, who needs all that crowd in Venice, and I am sure on Saturday it will be just hellish!

p.s. Oh yes, and I know what's tonight at least- a dinner to look forward to. Enjoy the small things in life! And this is not sarcastic!:))

Пиянството на един народ

Японският министър на финансите си подаде оставката, след като беше обвинен, че се е появил пиян на пресконференция на Г-7 миналата седмица. От 1974 Япония не е била в такава сериозна икономическа криза, това е факт. Че кризата е станала повод за не едно и две тежки напивания от мъка и безпомощност, е без съмнение. Дали пък министърът е бил пиян, или само замаян от неразумно количество лекарство против настинка, както обясни по-късно, не се знае със сигурност. Не ми се вярва, въпреки убедителните кадри, които вървят по интернет. Те всъщност не са даже и смешни. Обаче светът говори, и човекът си подава оставката. Каквато и да е била истината, станал е обект на присмех и на подмятания, че има проблем с алкохола, става, извинява се и си отива.  

Нека сега си представим същата ситуация, но в България. Георги Първанов изпива една бутилка домашна ракия от родното си село и отива в Русия. Да говори за стария дълг на СССР към страната ни и да иска старите архиви. Прави мили очи на братушката си Медведев. Завалва думите и говори неразбираемо...ами аз пък например никога не го разбирам какво иска да каже. Това значи ли, че е винаги пиян? И по- важното- значи ли, че ще си подаде оставката? И което е още по-важно- ние ли сме пияните, че избираме такива политици, които нямат нито срам, нито съвест, нито достойнство и не си подадоха оставката след нито една от всички изцепки?

Май вместо да пилеем грешни пари по чалга дискотеки и за лъскави дрешки, по-добре да направим една разходка до Азия. Но не за да домъкнем дотук контейнер с евтина китайска стока, която да изтъргуваме в някое забутано магазинче. А за да се опитаме да разберем какво точно представляват понятия като чест, срам, достойноство, чувство за отговорност и имат ли те почва у нас. 

Anger Management in Ljubljana

Well, I'm back from Ljubljana...actually I missed the whole part of writing my impressions from my stay there, but it's OK, in the end it was not anything special...actually it was disappointing, madre Italia makes me feel better about myself. The only things I actually did in the Slovenian capital could be described in a short paragraph. They were:

- get angry at my flatmates, who never cleaned and left all their garbage, hairs, WW I- oxygen masks, pizza boxes, Q-tips, etc. anyhwere...and I mean anywhere;

-get angry at the organization of the whole "mobility" thing, courtesy of the lovely MIREES and the University of Bologna, as well as of the even lovelier University of Ljubljana...if you wanna learn how not to organize student exhchanges and how not to treat foreign students who have no clue of what courses they are allowed to register, please contact the abovementioned univesities and they'll tell you all about it;

-get angry with the rain...and yes, in Ljubljana it does rain a lot, and the sun practically stopped shining in November and never came back until I left the city on February 1st...sometimes rain would be replaced by snow, which was cool, but it never lasted for a long time. But yes, at least unfriendly weather was an excuse for bad mood and total unwillingness to socialize;

-get angry with myself for not doing anything and not having any desire to change that. There's nothing more depressing than reading on the lower bed of a bunk bed in poor light..totally impossible...but watching Sex and the City instead is just great;

-get angry with my owner, who never showed the utility bills that we needed to pay, and instead always asked us to pay 40 euros with the excuse that he forgot the receipts at home. Obviously he had also forgotten that you don't enter in people's rooms without knocking, even though t's his apartment...in the end by paying the rent I am allowed to have some privacy, am I not?;

-get angry at people complaining about anything. Well, yes, life sucks and then you die. But I cannot stand when people complain. What's wrong? Since when did people become obsessed with trying to prove that they're doing bad in life, that they feel uninspired, sick, their teeth hurt, their sex life sucks, their partner does not appreciate them enough, that they ate too much because of PMS and now they feel like balloons, that they are cold, unsatisfied with what they're doing, worried...and most of all- money is not enough? Well, if the whole complaining-thing is some kind of a contagious disease, I just hope not to get it...or is it too late yet?

Well, that's about it. That was my life sequence for the last four months of my life. In the end anger became so overwhelming that I even had difficulties breathing. Or maybe this was not anger's fault, or my own helplessness. In the end, what did I do to change the situation? Nothing, just escaped to Italy a few times. To spend time with my beloved ones. I am grateful for that though.

There were some good exceptions, of course. Sometimes Ljubljana did not seem so bad. But this was always through the prism of a Joe Pena's margerita. And I am thankful for that.